Дали страдам или просто ми е скучно?

Според мен един доста интересен въпрос, дори бих го нарекла проблем. 

Ние, хората сме емоционални същества. Но какво става, когато имаме недостиг на чувства, попаднем в небитие или просто ни доскучае. Мнозина се шегуват с това, че лек против скуката няма, повтаряйки го, то се превръща в твърдение,което аз обаче не подкрепям, тъй като безброй пъти съм се убеждавала в противното.

Да разгледаме значението на думата "скука". Какво правим, когато ни доскучае? Кога се появява това състояние и защо толкова хора бъркат скуката с чувства за тъга, страдание, мъка, а дори и с депресия. 

Кога попадаме в "клопката" на скуката е много трудно да се фиксира времево, тъй като зависи от темперамента на всеки човек. Някои хора са много активни, непрекъснато започват нови начинания, които бързо им омръзват и продължават в търсене на следващи такива, докато не се изчерпат.. привидно. Друг тип хора предпочитат монотонността и приемат скуката като средство за спокоен и добре познат начин на живот. 

Факт е, че "скуката" е известна  всекиму.

Може да почувстваме скука, когато сме сами, също и когато сме в компания. Това не е критерий.

Обикновено в такива ситуации търсим някакакъв вид развлечение, нещо ново и различно - нова работа, ново обкръжение, нова прическа или просто някаква дейност, която да ангажира мозъка ни. 

А не правим ли същото, когато сме тъжни и се опитваме да не мислим на подобни ниски честоти, а предпочитаме да сме положително настроени.

Както при всяко друго нещо, така и за "скуката" важи мотото, че всичко в големи количества е нездравословно. Ако позволим на скуката да ни завладее, можем лесно да я объркаме с тъга. Това се случва, защото мозъкът започва да мисли в посока неправилна за нас - деструктивна за нас. Отвежда ни в миналото или пък ни забързва към бъдещото и така губим настоящия и най-важен момент от съществуването ни. 

Как да избегнем това? Много е просто: като започнем да даваме на себе си това, от което наистина се нуждаем, да чуваме нуждите на вътрешния си АЗ и най-важното, да не се страхуваме нито от скуката, нито от страданието, защото и двете са нормални състояния, присъщи на човека, които ни карат да се задвижим, което пък е предпоставка за бъдещата ни градация и развитие. 

Не забравяйте, единствено моментите, в които се чувстваме объркани, тъжни, обезпокоени, моменти, в които имаме много въпроси, а отговорите липсват - именно тези състояния са метафора за бурята. А всички знаем, че всяка буря, дори най-опустошителната, носи след себе си едно ново начало - светло и слънчево начало. 

Благодаря Ви! (: